Истинската промяна не започва с увереност, а с решението да опиташ – дори когато се колебаеш. Така започва историята на Яна, която след 26 години работа като хигиенист, решава да се впусне в ново предизвикателство – социалната работа.

Една подадена навреме ръка, много вяра и искрена подкрепа преобръщат посоката на живота ѝ.

„Аз съм много притеснителен човек – такава съм от дете – но си казах: ‘Ще опитам!’“, споделя с усмивка Яна.

Днес тя е сътрудник социални дейности в Семеен център „Посока“. Кипи от енергия и ентусиазъм, докато разговаряме, споделяйки колко много цени колегите си и работата в КОНКОРДИЯ.

Здравей, би ли се представила с няколко думи?

Казвам се Яна, на 51 години съм, от София. От скоро работя като сътрудник социални дейности в Семеен център „Посока“.

Никога не съм си представяла, че ще работя като сътрудник социални дейности. Двадесет и шест години съм работила като хигиенист и не съм правила нищо друго. Преди да започна да работя в центъра, понеже е в моя квартал, винаги съм се чудила какво е това място. Живея само на няколко пресечки и често минавах покрай сградата, но не знаех какво се случва вътре. Когато останах безработна, събрах смелост и реших да попитам дали имат нужда от хигиенист и така започна всичко!

Минавах един път, натоварена с торби от пазар, на път към вкъщи, и минавам покрай центъра и видях отвън едно момиче чисти и си помислих, че няма да имат нужда от мен. Но какво ми стана изведнъж, въпреки че съм много свита, реших да попитам за работа. Мирето (бел. ред. Хигиенистката) ми каза да вляза горе и да попитам за работа. Но много се притесних и си тръгнах. 

Но след два-три месеца, посъбрах кураж и си казах – „А, не, много ми е удобно мястото, ще попитам за работа“, намерих телефона и звъннах. Вдигна ми Мария и ме покани да дойда. Аз съм много притеснителна от дете, не съм се променила много от тогава, много се притеснявам от всичко, много съм свита.

Но събрах сили и дойдох да се видя с Иво – Иво Ванчев – ръководителят на центъра. Той ме посрещна много радушно. Каза ми, че търсят заместник на хигиенистката на граждански договор по заместване. Малко не ме устройваше, но и на едно друго място работех в квартала като хигиенист и реших, че с две места, ще се справя с парите. Съгласих се. И Иво още на първата среща ме попита – „Яна, ти знаеш ли каква дейност се извършва тук.“

И той започна да ми разказва за дейностите, за децата, и тогава ми каза – „Знаеш ли, може да станеш част от нашия екип.“

Поговорихме си дълго, защото аз съм една от тях, част от хората от квартала. Аз и семейството ми сме част от тази общност в Малашевци. Ние се преместихме извън квартала, когато бях на 10-11 години, но все пак аз съм част от тази общност. Тогава ни дадоха жилище и се преместихме. Ние сме от семейство, в което и майка ми, и баща ми, са работили. Нищо не ми е липсвало като дете, нито на мен, нито на сестра ми. Дето се вика сега го теглиме теглото.

Но да се върнем на срещата с Иво. Честно казано, не повярвах, не приех думите му на сериозно, но приех. Трябваше ми работа, имам семейство, трябва да работя.

Но с течение на времето, въпреки че идвах за малко време в центъра, всеки понеделник по четири часа, освен когато Мирето отсъстваше за по-дълго и аз я замествах. Аз все пак започнах да виждам за какво става дума, какво правят социалните работници, какви са дейностите, децата.

Как ти се стори атмосферата в началото?

Знаеш ли, най-много ми хареса екипът. Колегите са топли и отговорни.

Всички са толкова млади, но са и много отговорни!

Значи започна да работиш в центъра като хигиенист и малко по-малко да навлизаш в атмосферата. 

Да, минаха се пет месеца и Иво настоява – „Как ти се виждат нещата? Харесва ли ти какво правим тук? Познаваш ли това дете, познаваш ли това семейство?“ Но аз познавам по-възрастните, бабите, дядовците, защото аз рано излязох от квартала. Та познавам по-възрастните, с които всъщност са израснали моите родители, моите баби и дядовци. Майка ми, баща ми, аз. 

С течение на времето, Иво каза – „Яна, готова си! Ще може да си на трудов договор и да станеш част от екипа социални работници“. Не можех да повярвам, че това се случва!

В началото имаше ли притеснения да работиш с деца?

Аз няма да крия – много се притеснявам и до днес. Защото, след като дойдат при нас, вече ние отговаряме за тях. Аз съм човек, който е с голям житейски опит, аз съм отгледала два деца, но все пак е много различно. Притеснявам се понякога, когато ми възложат някоя задача, но аз разчитам на колегите. Те са много топли, помагат ми, не ме отхвърлят. Търпеливи са. Учтиви са. 

Иво е страхотен човек! Много топъл човек. Много му благодаря наистина. Не съм и сънувала, че може да ми се случи такова  нещо. 

А твоето семейство какво мисли за новата ти позиция като сътрудник социални дейности?

Казаха – пробвай! Може и да не се случат нещата, но трябва да пробваш. Пък и нали за нашите хора го правиш, за ромите го правиш! Аз съм на такава възраст, че вече съм много отговорен човек. 

Много съм благодарна на екипа, че ме приеха, че имат търпение да се уча от тях. Аз съм най-възрастната тук, колегите са толкова млади. 

Изглеждаш много щастлива и ентусиазирана!

Атмосферата много ми помага тук. Децата, колегите! Когато дойда на работа, атмосферата в центъра ме завладява– на кое детенце да помогна, кой трябва да се изкъпе, да се нахрани. 

С кои три думи би се описала? 

Добродушна, наивна, усмихната! Аз съм доверчив и наивен човек въпреки годините си. Аз съм такава от дете. Аз и затова не успях да си завърша образованието, имам само основно образование. 

Аз завърших в училището отсреща. Всеки ден тръгвах за училище със сърцебиене, всеки ден се притеснявах, че днес ще ме изпитат, че ще изляза на дъската пред всички, аз много мразя да съм център на внимание. Не обичам да ме изпитват, да парадирам, , да гледат всички към мен. 

Много притеснителен човек съм. Сигурно не ми личи много, защото постоянно се усмихвам, но явно така го прикривам по някакъв начин. Баща ми ме заведе на лекар и тогава, беше много модерно – страхова невроза. Аз и досега съм си такава – страхлива, нерешителна.

Даже се чудя на себе си, как се съгласих да започна да работя в центъра. 

И ето сега изведнъж тая смелост – да минеш през вратата, да попиташ, да се обадиш по телефона, да се видиш с Иво! 

Това е съдба! Така е било писано! Аз съм много вярващ човек и смятам, че Господ така е решил. От дете така съм възпитана и вярвам!

С училището какво се случи?

Не продължих да уча, майка ми и баща ми държаха да продължа, и не бях някакво глупава дете, напротив, вървеше ми ученето. Руският много добре ми вървеше, френският ми вървеше. Но когато трябваше да ме изпитват, аз исках да потъна в земята. 

Бях много затворено дете, нямах приятели. 

Спомням си и един случай, влизат един ден в салона, двама треньори по баскетбол ли, по волейбол, ще те излъжа, и набират деца да тренират. 

Аз бях единствената циганка в училището, то тогава беше съвсем ново. Идват треньорите и класната до тях. Аз седя в редицата и си мисля – „Дано не ме избере мене, дано не ме избере мене.“ Аз нали пак се притеснявам. Но, хоп, те ме посочват мен и ми казват – „Ела, насам, ти.“ 

Но изведнъж се появи моята класна, каза им нещо и ме върнаха да си седна. 

Аз бях щастлива, защото нямаше да съм в центъра на вниманието. 

Прибирам се вкъщи, разказвам, обаче майка и баща ми не бяха на същото мнение и даже искаха да идват в училището да се разправят. Но те не са такива хора и така си остана. 

Първи клас бях много добра по краснопис, учителките бяха много впечатлени от мене. Разнасяха тетрадката из цялото училище да показват на всички, циганката как се развива, едва ли не. Беше гадно, да ви кажа. Това те потиска, не те кара да се развиваш. 

Съжалявам, че се е наложило да го преживееш, както и че много деца преживяват същото и сега. 

Затова казвам, че ако колегите не бяха топли, нямаше да се съглася да работя тук, да пробвам за сътрудник социална дейност. Тук има толкова млади хора, буквално някои от тях могат да са ми деца. Те са толкова умни, толкова са оправни! Толкова са отговорни. 

Между тях се чувствам като първокласник. Но пък смел първокласник! Кофти е, че в училище ме осакатиха толкова много. Толкова ми подрязаха крилете.

Лошото е, че за много деца, продължава да е така. Много хора ни поставят под един знаменател. 

Когато те видят дори не ти дават шанс!

Какво си пожелаваш?

Пожелавам си да съм здрава, аз, семейството ми, колегите. Пожелавам си да се справям страхотно с работата и дори да изненадам и себе си.

08.10.2025 г.

ПОДКРЕПЕТЕ НАШАТА КАУЗА!