Когато чуем „домашно насилие“, повечето хора си представят физическо насилие. Какво всъщност включва това понятие?

Законът за защита от домашното насилие определя домашното насилие като всеки акт на физическо, сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка, във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка.

Още от самото определение ясно се вижда, че домашното насилие далеч не се изчерпва с физическата агресия.

Макар и несъвършен, ЗЗДН получи важни промени в доста от разпоредбите си, като една от тях е по отношение включването на всички двойки, които не са в официален брак и не споделят едно домакинство, а са в така наречените „интимни отношения“. Естествено и по тази линия има два важни дефицита и това е самото определение, кои двойки попадат под определението „интимна двойка“ и стесненото тълкуване, че само двойка, състояща се от мъж и жена, могат да бъдат субекти, търсещи защита по ЗЗДН. 

Защо домашното насилие има своите специфики именно когато се случва в семейни и интимни отношения – Поради различните динамики на една семейна двойка (която в повечето случаи има и дете/деца) и двойка, която не живее заедно, не споделят общо домакинство, често и самите ситуации на насилие са различни. От практическия ми опит мога да кажа, че при интимните партньори по-често насилието е психическо (чрез съобщения в социалните мрежи, следене с приложения) и вербално (както на живо, така и по телефон или съобщение), като естествено това не изключва другите форми на ДН. 

При една семейна двойка, независимо дали имат брак или не, по честата форма е физическото насилие, което е форма на ескалация от дългогодишно психическо и вербално насилие. Не рядко в такива ситуации се стига и до сексуално насилие, които вече представляват и престъпления по реда на Наказателния кодекс (НК).

Темата за домашното насилие все по-често присъства в обществения разговор. Това означава ли, че насилието се увеличава или че започваме по-добре да го разпознаваме?

Само по това, че говорим повече за домашното насилие, не може да се направи извод, че то непременно се увеличава. По-видимата тема може да означава и че хората започват по-добре да разпознават насилието, да го назовават и да търсят помощ.

Важно е да помним, че домашното насилие не е само удар.

Законът включва физическо, сексуално, психическо и икономическо насилие, опит за насилие и принудително ограничаване на личния живот, свободата или правата. Затова контролът върху телефона, контактите, парите и придвижването, постоянната ревност, унижаването и заплахите също могат да бъдат сериозни предупредителни знаци.

Един от най-разпространените митове е, че ако няма видими травми, няма и насилие. Това не е така. Психическият тормоз, сплашването и контролиращото поведение могат да доведат до страх, изолация и зависимост.

Разбира се, когато говорим за правна оценка, тя винаги зависи от конкретните обстоятелства и доказателства по случая.

Това е въпросът, който обществото задава най-често – защо човек просто не си тръгва?

Защото напускането невинаги е просто решение.

Човек може да се страхува от ескалация, да няма пари или безопасно място, да е изолиран от близките си, да се тревожи за децата или да зависи от извършителя за жилище, доходи или документи.

Често насилието е съпроводено и с убеждаване, че пострадалият е виновен или че „този път всичко ще бъде различно“. В психологическата практика често се описва цикъл - натрупване на напрежение, акт на насилие, а след това период на привидно спокойствие, извинения и обещания. Именно този период може да създаде надежда и да затрудни решението за раздяла.

Това не означава съгласие с насилието и не означава, че човекът няма воля. 

Особено внимателно трябва да се подхожда при раздяла, заявено намерение за напускане или подаване на сигнал. Тези моменти могат да бъдат свързани с повишен риск, особено когато вече има заплахи, преследване, употреба на алкохол или наркотици, предишни прояви на агресия или неспазване на мерки за защита.

Затова съветът не трябва да бъде просто „тръгнете си“, а „нека помислим как можете да си тръгнете безопасно“.

Практически това означава да бъде изготвен план за безопасност – човекът да не предупреждава извършителя за намерението си, ако това може да увеличи риска, да подготви документи, лекарства, телефон и контакт с доверен човек и да потърси професионална помощ. При непосредствена опасност първата стъпка е да се достигне до безопасно място и да се потърси спешна помощ.

Често възрастните казват: „Детето не е виждало нищо.“ Възможно ли е едно дете да остане незасегнато, ако живее в среда на домашно насилие?

Не бива да приемаме, че детето е незасегнато само защото не е било пряко ударено.

Законът изрично постановява, че всяко домашно насилие, извършено в присъствието на дете, се счита за психическо насилие върху него. Детето може да не е пряка мишена на насилието, но то вижда, чува и преживява страха и последиците от случващото се.

При наличие на опасност за физическото, психическото, нравственото, интелектуалното или социалното му развитие то може да бъде „дете в риск“ по смисъла на Закона за закрила на детето. Реакциите са различни според възрастта и индивидуалността на детето. Възможни са тревожност, нарушения на съня, регресивно поведение, мълчание, агресивност, проблеми в училище, силна привързаност към безопасния възрастен или чувство за вина. Тези прояви не доказват сами по себе си насилие, но са сигнал, че детето има нужда от внимателна оценка и подкрепа. 

Разговорът трябва да се проведе спокойно и на безопасно място. Подходящи са отворени въпроси като „Как се чувстваш?“ или „Има ли нещо, което те тревожи?“. Не трябва да внушаваме отговори, да разпитваме детето многократно или да го караме да избира страна. Важно е да му кажем, че не е виновно и че възрастните носят отговорност за случващото се. Не бива да обещаваме пълна тайна, ако информацията е необходима, за да бъде осигурена защита. 

Дете, навършило 10 години, задължително се изслушва в административно или съдебно производство, което засяга негови права или интереси, освен ако това би навредило на интересите му. По-малко дете също може да бъде изслушано според развитието му. 

Изслушването трябва да бъде в подходяща обстановка, със социален работник и при необходимост с друг специалист. Всеки, който разбере, че дете се нуждае от закрила, е длъжен незабавно да уведоми дирекция „Социално подпомагане“, Държавната агенция за закрила на детето или МВР. Това задължение важи и когато информацията е получена във връзка с професия или дейност, дори лицето да е обвързано с професионална тайна.

Ако човек реши да потърси помощ, какво може да очаква?

Първо се преценява има ли непосредствена опасност. При спешен риск се звъни на телефон 112 и се търси безопасно място. Ако няма непосредствена опасност, човек може да се обърне към полицията, районния съд, дирекция „Социално подпомагане“, общината, лечебно заведение, психолог, адвокат или доставчик на специализирана социална услуга.

Законът предвижда създаването на безплатна национална телефонна линия, която работи денонощно и предоставя информация, консултиране и насочване при поверителност и анонимност. За тази националната линия е определен хармонизираният номер 116 016. Тъй като оперативното въвеждане на номера следва да се потвърди към момента на излъчване, актуалният номер е добре да бъде проверен в официалните информационни канали. 

При сигнал за дете в риск може да се използва безплатният телефон 116 111, който работи денонощно. Пострадалият може да поиска защита от районния съд по настоящото си фактическо пребиваване. Молбата обичайно се подава до три месеца от акта на насилие, а при обективна невъзможност – не по-късно от шест месеца. При данни за пряка, непосредствена или последваща опасност съдът може да издаде заповед за незабавна защита до 24 часа. 

Възможните мерки включват забрана за приближаване и контакт, отстраняване от общото жилище, временно определяне местоживеенето на детето и насочване към специализирана услуга. При подаване на молбата не се внася държавна такса. Лекарят е длъжен по искане на пострадалия да издаде документ за установените увреждания или следи от насилие. Полезни могат да бъдат и съобщения, снимки, медицински документи, данни за свидетели и полицейски документи, но липсата на конкретен документ не означава автоматично, че защита не може да бъде получена. В определени случаи съдът може да издаде заповед и само въз основа на декларацията на пострадалото лице. 

Първата среща със специалист не е изпит. Човекът не е длъжен да разкаже всичко съвършено подредено или да използва юридически термини. Най-важни са конкретните факти – какво се е случило, кога, имало ли е заплахи, деца, оръжие, преследване или предишни прояви.

Институциите имат различни функции: съдът постановява защитните мерки; полицията реагира при опасност и контролира изпълнението на заповедите; прокуратурата се сезира при данни за престъпление; дирекция „Социално подпомагане“ оценява риска и потребностите, насочва към услуги и предприема мерки за закрила на детето; доставчиците предоставят психологическа, социална и правна подкрепа, консултиране или подслон. Социалната услуга може да подкрепя и насочва, но не замества съда или полицията. Специализираните услуги включват консултативни центрове и защитени жилища.

При спешна нужда пострадалият не следва автоматично да бъде оставян да чака по общия ред на списъка на чакащите; трябва да се извърши оценка и при необходимост да се търси друга подходяща услуга.

Ако някой разпознае себе си в този разговор, каква би била първата стъпка?

Първата стъпка зависи от риска. Ако насилието се случва в момента или има опасност за живота и здравето, човекът трябва да се отдалечи, ако може безопасно, да отиде при доверен човек или на друго безопасно място и да се обади на 112.

Не е необходимо първо да събере всички доказателства или да убеди околните, че случващото се е достатъчно сериозно.
Ако няма непосредствена опасност, добра първа стъпка е разговор с човек, на когото пострадалият има доверие, и консултация със специалист или дирекция „Социално подпомагане“. Важно е да се изготви план за безопасност и да се съхраняват документи и съобщения само ако това може да стане без допълнителен риск.

Не препоръчваме директна конфронтация с извършителя или предварително обявяване на раздяла без план.

А близките могат да помогнат много повече, ако изслушат човека без обвинения и без въпроси като „Защо още си с него?“. По-полезно е да кажат: „Вярвам ти“, „Не си виновен/виновна“ и „Как мога да ти помогна безопасно?“.

Те могат да предложат и съвсем конкретна помощ – транспорт, временно място за престой, придружаване до институция или съхраняване на важни документи.

Ако съмнението засяга дете, близък, съсед, учител или друг професионалист не трябва да провежда собствено разследване и да разпитва детето многократно. Трябва спокойно да го изслуша, да не го обвинява и да уведоми компетентните институции.

Най-важното е човекът да не остава сам с проблема и помощта да бъде потърсена по начин, който не увеличава риска.

Как темата за домашното насилие присъства в ежедневната работа на Семеен център „Захарна фабрика“?

Към настоящия момент темата за домашното насилие се появява в разговорите с част от хората, които подкрепяме, по-скоро под формата на отделни и неконкретни въпроси.

Вярвам, че с развитието на Центъра и задълбочаването на индивидуалната и груповата работа ще има все повече възможности да откриваме пространство за разговор между нас като специалисти и хората, с които работим, по темата за домашното насилие.

И накрая – един по-личен въпрос. Работата ти е изключително отговорна и емоционално натоварваща. Какво те мотивира да продължаваш да работиш в тази професионална област?

Най-голямата ми мотивация е да знам, че аз и всички специалисти, ангажирани с един случай, сме си свършили добре работата.

За мен успехът е, когато накрая човекът може да продължи напред с ясното съзнание, че не е необходимо да търпи обидите, заканите, шамарите, юмруците и ритниците.

Когато човек си върне контрола върху собствения си живот.

Ако хората запомнят само едно послание от този разговор, какво би искала да бъде то?

Не си сам/сама. Има хора, които могат и искат да ти помогнат.

Направи първата крачка. Знам, че тя е най-трудната, но е и най-важната.