Петя Петрова е част от КОНКОРДИЯ България вече две години. За това време е направила много за децата, които подкрепя. Тя е скромна, много усмихната и лъчезарна дама, чиито очи светят, когато говори за работата си. Както я описва нейната ръководителка Цвети – Петя е една перла, която като откриеш, заблестява с цялата си прикрита до момента прелест. Петя е изключително отдадена, на това което прави и го прави с много любов. Покрай КОНКОРДИЯ и децата е преоткрила нови неща, като например арт изкуствата и заедно с децата изработва прекрасни творения. Радваме се, че Петя е част от нашия екип и се надяваме да продължава още дълго да вижда големия смисъл в своята работа и да се радва на многото усмивки около себе си!
Обичам да...
Много обичам животните. Винаги съм имала домашни любимци. Обичам да играя с тях, да се разхождаме сред природата. Обичам и да шия гоблени. А след като започнах работа в Детска къща КОНКОРДИЯ преоткрих и арт изкуствата. Децата тук имат нужда всеки ден от нови занимания за да научават нови неща, да им бъде интересно. Колкото по-различни са дейностите, толкова по-голям интерес проявяват. Така постепенно започнах и да рисувам, да измислям какво да правим заедно от картон, лепило, копчета. Преди това не съм се занимавала с такива неща. Гоблените са ми хоби. Ако не се съсредоточиш, не можеш да шиеш. Това ми помага изключително много да си почивам. Колкото и да е бил тежък деня, каквото и да съм правила, в момента, в който се съсредоточа в гоблена – край, изпитвам невероятен релакс. За мен това е медитация.
Личен vs Професионален живот...
Успявам да разграничавам личен и професионален живот, въпреки че много от нещата от личния живот ми помагат и в работата тук. Имам син, който е почти на възрастта на децата, с които работя, в 5 клас е. И всъщност много от нещата, които правя с децата тук, преди това ги правя с него. В този смисъл има някакви допирни точки. Другото, което ми помага е, че самите деца споделят с мен, защото вече се познаваме много добре, доверяват ми се. Споделят личните си мнения по различни теми и през техния поглед понякога успявам да разбера собственото си дете. Историите, случаите, които имаме тук не пренасям вкъщи, там не говоря за работа. Това, което ми помага е, че живея доста далеч от Детска къща КОНКОРДИЯ, пътувам по около 3 часа в двете посоки. Това е времето, в което успявам да се откъсна от работа, да си почина. Моето лично време, в което слушам музика, чета книги, правя всичко, което ми помага да преживея емоциите, които съм натрупала през деня.
Моят ден...
Денят ми винаги започва с целувка от моето дете. След това са целувките на домашните любимци. Като се събудим, те са първите, които идват да се погалят. И започват ангажиментите. Първото, което се случва като пристигна на работа е да чуя: Здравейте, госпожо, вие ли сте на смяна? и това ме радва. Документалната работа гледам да върша, когато децата са ангажирани с лични занимания като гледане на телевизия например. Но когато това им стане скучно, гледам да им ангажирам вмниманието с нещо друго и оставям за накрая документите - това е най-скучното в нашата работа. Покрай тази пандемична обстановка първо започнах да нося на децата задачи от моето дете по български и математика за да не забравят съвсем училището. Упражняваха буквите, думички, за различни празници съм им разпечатвала стихчета, песнички, които да четат да си ги припомнят. На почти всяка смяна рисуваме различни неща – правила, проекти, каквото пожелаят. Те казват какво искат да правят и оттам нататък тръгва самата дейност.
Незабравими моменти...
Нещото, което няма да забравя се случи преди да започна работа в КОНКОРДИЯ. Докато учех в Софийския университет бях решила, че документалната работа, която върши един социален работник е много скучна и така до една практика, която имах в КОНКОРДИЯ в тогавашния приют на третия етаж в централната сграда на организацията. Никога няма да забравя как Цвети, която в момента е ръководител на Мобилния екип, ме запозна с едно момченце на 4-5 годинки. Трябваше да го наблюдавам и на базата на наблюденията си да направя разработка. Това беше момента, в който си казах, че ще се върна в КОНКОРДИЯ. Това дете до ден днешен не мога да го забравя. Продължавам да го срещам по улиците, виждам го щастливо. То е осиновено и всеки път, когато го видя за мен е огромна радост.
Всеки един случай иначе е незабравим. Всяко дете си има своите положителни качества. Когато акцентираме върху хубавите страни на децата, работата не е толкова тежка. Има разбира се по-тежки ситуации, но когато знам хубавите качества на децата, знам как да излезем заедно от различните ситуации, как да им помогна да се справят с дадено затруднение.
Моята работа...
Като цяло работата с децата ми допана страшно много. Усмивките са нещо, за което си заслужава да работиш. Да дойдеш и да видиш как децата те посрещат с усмивка, как лягат с усмивка, как се събуждат с усмивка. Стигнахме до момент, в който те ни казват: „Вие тук ни отглеждате“. Излизат навън, но „се връщат у дома“. С това сме ценни в нашата работа, защото ние даваме на децата това, което техните родители не успяват по някакви причини да им осигурят и на дадения етап ние сме тези, които ги подкрепяме с подслон и защита.
Моето послание...
Преди да започна да уча в Софийския университет и преди да започна своите практики в КОНКОРДИЯ, защото 2 от общо 3 практики са ми тук, аз също не знаех за съществуването на уязвимите хора. Беше ми по-встрани темата, че има деца и по-възрастни потребители, които се нуждаят от помощ и подкрепа.
Моето послание към хората, които работят в социалната сфера е да не се отказват. Винаги, макар и по малко – ние помагаме и това е много за хората в нужда. Ние сме тези, които им даваме частичка от себе си. Показваме им нашия модел на живот и можем да се надяваме, че те ще последват нашите стъпки.
Към всички хора бих апелирала да са по-толерантни. Време е да се спре с тази всеобща дискриминация. Да приемем тези деца и всички други потребители като част от нашето общество. Те са същите като нас, няма никаква разлика, няма разлика между нашите деца и тези, които подкрепяме.
