Там, на улица Градините
За хората, които другите не виждат
Бисер и майка му започват да идват на Отворените врати на КОНКОРДИЯ. Оттам те са насочени към Центъра ни в Орландовци за ползване на социални услуги. Следва първата среща между семейството и колегите и тя е при кофите за боклук в махалата.... там, където Бисер и майка му прекарват голяма част от ежедневието си...
Тогава майката на Бисер - Мария, вече е с изтекла лична карта - няма никакви права и не може да ползва никакви услуги. Така е и за децата ѝ.
Идва първият казус, с който семейството и моите колеги трябва да се справят - Бисер, по това време на 11 години, го заболява зъб, но няма как да отиде на зъболекар. Не могат да изкарат нова лична карта на майката, защото адресът, на който живеят във фургона вече не съществува в регистрите: ул. „Градините“. Колегите започват да търсят всякакви начини семейството да получи адресна регистрация - пробвали да ги регистрират при роднини, при нас в КОНКОРДИЯ, писали до кмета, Общината, но без успех.
Бисер отсъствал често от училище, защото по това време бил в каруцата с майка си да търси храна и разни неща, които да продава за прехрана. „Често той изчезваше и не можехме да го намерим“, разказват колегите ми. С много усилия те успяват да го убедят да ходи сравнително редовно на училище, но това било за кратко. „Бисер предпочиташе да е с каруцата, но поне отиде на зъболекар“ усмихнато си спомня колежката ми от Дневния център в Орландовци. Тя ми разказа видимо много доволна от постигнатото, как въпреки всичко успяла да извади здравна книжка на майката, за да може синът ѝ да отиде на зъболекар. На въпроса ми: Как? Тя отговори: „С дипломация“ и отново се усмихна. Описанието на Бисер продължи от друг колега от екипа, но историята все се въртеше около опита им да го заведат на зъболекар: „Бисер беше много див, не можеше да застане на едно място. Зъболекарите като го виждаха, веднага отказваха да се захващат с него. Хубавото беше, че накрая се намери зъболекар, който да се съгласи“. Всички потвърдиха, че въпреки всичко, Бисер бил винаги усмихнат и било почти невъзможно някой да го види нацупен. Училището не било за него или по-скоро не и в този традиционен вариант – неговото училище за живота било навън, с каруцата, някъде там - между кофите, фургона, в който живеел и поляната, която в регистрите на адресите не съществува.
В един мрачен ден, след специална уговорка с Мария и сина ѝ Бисер, тръгнахме. Докато се смеехме в буса на КОНКОРДИЯ и разглеждах къщите и улиците, по които минавахме, що годе в добър вид, изведнъж свихме по улица „Градините“, която вече я нямаше. Беше останала само табелката на улицата вероятно да напомня, че все пак там има живот... Изпитах особено, някак нереално усещане – движехме се по улица, която за околните не съществува, но аз я виждах. Виждах и цялата мизерия по нея и наоколо в целия район. Улица почти нямаше – беше превзета от локви вода след дъжда, който тъкмо беше спрял... Наоколо имаше планини боклук, като в сметище. Но не, не беше сметище, а несъществуващият адрес за доста хора, които реално живееха там. Несъществуващият адрес автоматично е направил и хората там несъществуващи, защото за да притежаваш документ за самоличност, трябва да имаш адресна регистрация. А тези хора нямаше как да си извадят такъв документ. И така се получава този порочен кръг. По-жалкото е, че такива хора свикват с „несъществуването“ си и в един момент го приемат за нормално. Приемат да нямат право на никакви услуги – социални, здравни и всякакви, защото нямат лични документи... Това им предвещава един живот извън обществото, на ръба на оцеляването, което често е кратко...
Точно това се случваше и със семейството на Бисер. Той няма лична карта, защото няма адрес, на който да покаже, че живее.
Майка му също няма лична карта, защото преди две години, когато е трябвало да я поднови, адресът им вече не съществувал. Същото е и с бащата Иван - без документ за самоличност, без възможност да захване работа на договор и май вече без желание за такова нещо – отдал се на алкохола човек, от мъка и от безизходица. Превърнал пиенето в един приятен начин за преживяване... Въпреки това Иван ни очакваше видимо развълнуван. Противно на разказите на колегите, той говореше адекватно, разказваше за неволите си. Беше много приветлив и отговаряше на всичките ми въпроси. Как се топлят? - имаха печка на дърва, която поддържаше добра температура във фургона, но сега, когато температурите навън все още не са станали зимни. Може ли да вляза във фургона? „Заповядай! Ела да видиш как живеем“ покани ме приветливо той. Вътре имаше едно легло, на което Иван каза, че спи; едно ъгълче, в което каза, че спи сина му Бисер и друго такова отсреща, където спяла жена му. Пълна мизерия, мръсотия и безпорядък. И... няколко котета и кучета наоколо – и те невидими, споделяйки съдбата на нашето невидимо семейство...Бисер и майка му ги нямаше, въпреки уговорката ни – бяха „на работа“. С каруцата, теглена от коня, с която обикалят района и събират желязо и други неща, които да продават за да спечелят пари. „...Понякога разчистват къщата, дворовете на някои хора и те им плащат. Ей там в кофите на Била изхвърлят храна – взимаме я. И така преживяваме...“ споделя Иван. В същото време разбирам, че плащат значителна сума за ток, който им дава съседа. Имат телевизор, благодарение на който Иван научава какво става в София, в България. „Иначе как ще знам какво се случва?“, попита ме риторично той...
Разказа ми и за дугите си деца – още 6, по-големи, женени и омъжени в други ромски квартали, които преживяват живота си поне малко по-добре... Намират работа от време на време. Има и един в затвора. „Как да си намерим работа без лични карти... не искат да ни издадат, как да живеем така?“ продължи с въпросите си Иван, на които аз нямах отговори. Продължихме да чакаме Бисер и майка му, но те така и не дойдоха.
Разбрахме се пак да отидем, пък дано заварим майка и син в почивка...
Вторият път за късмет или не беше завалял дъжд, а в дъжда те не работят. Заварих Бисер до печката – с усмивка до уши, печеше чушки. Стана ми хем тъжно, хем приятно – заради ведрия поглед на момчето, което въпреки нищетата, в която живееше, се усмихваше. След работата с каруцата веднага се беше захванал да пече чушки – за зимнина, която майка му щяла да направи, както е по традиция в България. Този път бащата седеше на земята в един ъгъл и гледаше телевизия... не каза една дума, в пълен контраст след първата ни среща, в която активно говореше и разказваше за съдбата си, за това, как живеят, колко пари плащат за ток. Сега явно беше пиян, а и може би не му се говореше, какво да каже, май нямаше с какво да се похвали.
„Събирам желязо, чистя като ни извика някой и такива работи. Ама не всеки ден.“ сподели Бисер. На въпроса ми защо не е ходи на училище, той каза, че искал да ходи в друго училище, където не са само роми, че нещо не му харесва така.... иска да е с другите, ама няма - трябва да работи, за да има какво да яде.
Докато слушах тъжните разкази на Мария и Бисер, за няколко минути забравих къде се намирам. От миризмата на печени чушки – миризмата на зимата в България, топлината и приятния шум от пукащи съчки в печката ми беше станало истински уютно. Там, в тази мизерия, нищета, но и топлина, която излъчваше цялото семейство и най-вече Бисер. Попитах къде е малкото конче, което помня от едно видео с колегите. Умряло, сподели Мария и в този момент видях как погледът на Бисер се промени, стана много тъжен. А до този момент се усмихваше, питаше оживено за колегите от КОНКОРДИЯ. Видах, че дори му се доплака, много бил привързан към него, както и към голямата кобила, която този път не видяхме. Отвън стоеше самотно, празна само каруцата.... карала до този момент нещата, които да се превърнат в храна за семейството, което не съществуваше на ул.Градините.
Ние ще продължаваме да подкрепяме както можем семейството на Бисер и други несъществуващи семейства в България. Подкрепете ни за да продължаваме да разказваме за тези хора, за да станат видими и за тези, които ги отминават. За да станат отново видими и да заживеят по начин, който заслужават.