ЗА ЛЮБОВТА НА ДЕЦАТА КЪМ РОДИТЕЛИТЕ СИ

Методи на 11 години, в 5 клас и Иванка на 12 година, в 6 клас са брат и сестра от ромския квартал Факултета в София. Майката и бащата живеят на различни места. Бащата е с психически проблеми и не успява да ходи редовно на работа. Методи и Иванка до момента са израсли по различен начин, имат различно светоусещане, навици и нужди. И двамата са до болка свързани със своето „преди“, но по различен начин. На Методи, живял повече с майка си, му липсват живота и правилата на улицата. Иванка пък, която е била предимно с баща си, се чувства виновна за лошото му физическо и психическо състояние, причинено според нея от това, че тя не е при него.

Методи бяга от баща си, защото решава да вземе живота си в свои ръце, буквално за да оцелее. Настанен е с полиция в кризисния ни център, където остава три месеца, а след това е прехвърлен в Детска къща „Конкордия“ в Божурище. Иванка също е настанена при брат си девет месеца след него, защото имало реална опасност за живота й, поради изключително лоши условия на живот и честа липса на храна през изминалата зима.

Две деца, временно изведени от тяхната общност, заради лошите условия на живот, невъзможност от страна на родителите им да се грижат за тях и реална заплаха за тяхното оцеляване.

Методи винаги е бил уличния хлапак, който не следва правилата. Ако може да мине по заобиколния път, да получи нещо с по-малко усилия, момчето го предпочита. Споделя, че е изял доста бой. Въпреки това или заради интелигентността си, той по-скоро е бил будната част в семейството, като е подтиквал баща си да пусне ток, вода, да прави необходимото, за да имат подобаващи условия за живот. Момчето разказва за многото пъти, в които са предлагали на баща му да започне работа, но той не успявал да се задържи на нея.

Методи говори и за майка си. Прави го рядко, но обикновено изразява потребност да е с нея, колкото и илюзорно да изглежда това, защото тя има ново семейство, живее далече и от доста време те нямат никаква връзка помежду си. Преди време майката се е опитвала да вземе сина си при себе си, но бащата и бабата на Методи не са позволили. Бабата е била балансьорът в семейството и нейната смърт води до неговия край.

Поведението на бащата кара Методи да изгради един негативен образ за него, защото посланието, което той чува е, че трябва да се оправя сам. И Методи започва да го прави, спасявайки на практика себе си. Поема функцията на баща си, като жонглира с различните отговорности, печели пари за да оцелее семейството му в чисто битов план. Стига тотално до улицата.

„Предполагам, че тази липса на доверие в най-значимите хора, в лицето на баща му, е накарало Методи да е доста по-мнителен и недоверчив, какъвто го виждаме при нас“, сподели психолога Юлиан, който работи с него.

В началото момчето било доста свито и неразговорливо, отказвало да яде с другите, било много притеснено. Много бързо след преместването му в Детска къща „Конкордия“ Методи започва да си пее, да приказва, да се закача с другите деца, отпуска се да живее в новия си дом. Колегите ми правят опити да срещат Методи с баща му, но той отказва. Когато веднъж бащата дошъл да го види в къщата, Методи се скрил и казал, че няма да излезе от стаята си. В началото не искал и сестра му да дойде и да живеят заедно.

„Заради проблематичното поведение, което Методи, а и останалите деца в къщата имаха, решихме, че няма да прилагаме корекционни мерки, а по-скоро ще ги натоварим с позитивни ангажименти, с участие в повече инициативи. По този начин Методи се включи във футболния отбор, по-късно в ателието по шах, а след това се опитахме да работи по-систематично и с логопед, заради някои проблеми в говора му. Видяхме, че Методи е склонен да се адаптира към лидерите в групата и да повтаря тяхното поведение, следвайки инстинкта си за улично оцеляване. А не да бъде фактор, който другите да следват. Липсва му и последователност, не е способен да следва групови правила и това създава най-големи пречки пред развитието му.“ - разказва още психологът Юлиан.

Методи не престава да мисли за мясотото, където е израсъл. Когато не е на училище, винаги ходи там, среща се с деца, които приема за свои приятели. В него постоянно битува този вътрешен конфликт кой е и към коя група иска да принадлежи – към хората, които живеят безгрижно по улиците, но заедно, в общност, или на нас, които го учим да спазва правила и как да се държи в различни групи - неща, които са коренно различни от живота на улицата, с който е свикнал.

С нас Методи продължава да ходи на училище и в момента е в 5 клас. Отиде за първи път на море и изкачи Черни връх, което изобщо не му се вярваше, че ще стане. Вече осъзнава много силно плюсовете на това да има по-добро място за живеене и да е спокоен, че има какво да яде и какво да облича. Но му липсва усещането за емоционална топлина в семейството, въпреки тоталната занемареност на дома, в който е живял. Защото за всяко дете, както и за Методи – баща му и майка му си остават тези, с които то иска да бъде. Методи има нужда от човек, който да е до него постоянно и да го напътства.


Иванка е изведена с полиция от вкъщи и настанена при нас, заради изключително лошите условия на живот и след като едвам е изкарала една много тежка зима без ток, без вода, без достатъчно храна. Самата тя споделя, че е готвила леща, но от време на време, когато имат дърва да запалят печката и когато съседи помогнат. Не е ходила и редовно на училище. Към майка си момичето няма никаква привързаност, само към баща си, с който е живяла през по-голямата част от живота си. Тя е била неговата любимка.

„В началото като дойде при нас плачеше много. Искаше да се върне при баща си, казваше ни, че е виновна, че не е там да се грижи за него, а той не може да се справя сам. Отказваше да спи и колегите ми се бяха видели в чудо - всички спят, тя седи в хола и чак към 6 сутринта заспива. Ако пък е заспала по-рано, спи 2-3 часа, става в 6 сутринта, слиза в хола и си седи там. Казва, че така е свикнала. Как ще е свикнала така, като не е имала ток и е било студено?... В началото мълчеше, почти не казваше дума.“, разказа ми Цвети, ръководител на Детска къща „Конкордия“.

„Иванка много трудно допуска външни хора. Аз си го обяснявам с ролята на езика в тяхното семейство по принцип. Може би бащата е наложил такава дистанция при комуникацията, а Иванка го копира. Тя е много силно привързана към него и буквално го боготвори. Отрича, че той има някакъв по-сериозен психически проблем. Момичето по-скоро го отдава на отсъствието си от дома като твърди: „Той се чувства дискомфортно, притеснил се е и го боли главата“, описва наблюденията си Юлиан.

Иванка пази баща си вътрешно, като така брани и себе си. Склонна е да използва дори физическа агресия, ако някое от другите деца го иронизира и да го защитава до край. Но вече започва да осъзнава, че баща ѝ е доста по-различен от другите бащи. Приема съответно, че и самата тя е по-различна и заради всичко това се отнася по-мнително към другите. Сесиите с психолога от „задължение да прави тестове“ постепенно преминава в редовно желание да си говори с него и нежелание да излиза от стаята, когато идва време за сесия с друго дете. В група се чувства много изгубена. Допълнителни шумове, необходимостта да изчака или някой да я предреди, за нея са много стресиращи. Затова единственият начин за общуване с Иванка е в индивидуална форма.

„Веднъж беше стояла на студа 2-3 часа и като я питах защо е навън, тя ми отговори: „Ти си виновен, защото не ми обърна внимание“. А аз изобщо не бях разбрал, че тя чака мен. А навън беше много студено. И така като накара някого да се чувства виновен, следващият път тя се чувства победител и човек се чувства длъжен да ѝ обърне внимание. С това поведение според мен проявява индиректна агресия на жертвата“ описа поведението ѝ Юлиан.

При Иванка вече се усеща един отрезвяващ ефект. Тя е все по-наясно какъв е проблема на баща ѝ, както и че не е задължително тя да има същия, както се е притеснявала до преди време. Продължава да пита за него и да иска да го вижда. Но докато в началото искаше да избяга от нас, сега вече прави разлика между живота си при баща ѝ и при нас – какво не е имала и какво ѝ осигуряваме. По време на сесиите с психолога два часа и половина тя не спира да говори. Вече заспива първа в 10 ч. вечер и сутрин едвам я будим. Яде спокойно, заедно с другите деца. Много обича да чете, опитва се да прави съчинения и да пише разкази. Чете приказки, разбира посланието и може схематично да каже за какво става въпрос в тях, но малко по-малко развива езика, който доскоро не знаеше да използва устно. Има желание да играе народни танци и сподели, че иска да учи в техникум по текстил и дизайн. Разбрахме, че попитала друго дете в къщата дали може да остане при нас до 18 години, а не само до 14 – явно в желанието си да запази това сигурно, защитено и спокойно място, което ѝ е липсвало, а сега живее в него.

Методи и Иванка вече споделят една стая. Хем се карат, хем се защитават. Разбират се по свой начин. Иванка, като по-голямата от двамата и като момиче е грижовна към брат си, изпраща му послания „Кака те обича!“. Методи от своя страна като момче се притеснява от това, защото другите деца му се присмиват. Имат противоречива връзка, по детски наивна, но силна. Със сигурност двете деца в момента се преоткриват. Все повече усещат, че е хубаво да са единни, да се защитават, и да мислят един за друг. Да се върнат при родителите си, когато нещата в семейството се подобрят и да живеят заедно, поне докато порастнат.

Подкрепете Методи и Иванка и много други деца, изгубили връзката си не по своя вина. Деца, търсещи изгубените близост, топлина и спокойствие. Будни деца и с голям потенциал за развитие в нормална обичаща семейна среда.

Бюлетин ДАРИ СЕГА