Лицата на КОНКОРДИЯ: София Белчева - Ръководител, Център за социална рехабилитация и интеграция

София Белчева е изключително скромна дама. Говори тихо, не се изявява шумно и не се налага с присъствието си. А иначе има какво да сподели. Като повечето от специалистите в своята област, тя е от онези, посветили се на работата си, на отношенията с хората, на даването на най-доброто от себе си и на постоянното учене от живота и за живота. София означава „мъдрост“ и това като че ли я кара винаги да подхожда мъдро, да извлича поука и да научава своите уроци за живота. Такава е и работата ѝ – дава ѝ една по-специална мъдрост, заради трудностите, пред които я изправя и тежките човешки съдби, които трябва да разбира. Започнала като социален работник в Център за социална рехабилитация и интеграция, тя вече е Ръководител на центъра. Спаравя се успешно с новото начинание, но споделя, че ѝ липсва предишното поприще – да бъде още по-близо до хората, техните съдби, да е съпричастна и директно да помага. София е пълна с емоции и си мечтае да продължава да помага. А помощта ѝ – нейната и на цялата социална сфера да се обърне повече към цялото семейство, а не да се осъществява предимно за отделните индивиди. Това за нея има смисъл и ще дове до благосъстоянието на хората в България.  

 

Обичам да...

Обичам да ям шоколад. Съвсем отскоро обичам да се разхождам с моето кученце, което гледаме от 9 месеца. Да си играем, да му наблюдавам реакциите. Много често го оприличавам на човек. J В следващия момент си припомням, че той просто е едно кученце. Според дъщеря ми, кучето дори въздиша по сходен начин на моя – нали казват, че кучетата и стопаните започвали да си приличат. J Обичам с него да стана рано сутрин, но разходките ни са и вечер в близкия парк. Така че в момента много се забавлявам покрай него и това ми е станало като ритуал и чаша кафе, разбира се.

Личен vs Професионален живот...

Към момента виждам, че по-скоро личният и професионалният ми живот се допълват и си помагат. Съвсем отскоро съм в позицията на ръководител и ми прави впечатление, че в нея трябва да съм по-търпелива, по-балансирана, да изслушвам различни гледни точки, да ги обединявам. Преди някак бях по-нетърпелива, тъй като нося по-голяма емоционалност. Сега не че съм я премахнала от себе си, но покрай новата си роля се опитвам да се възпитавам в тази посока и сега намирам, че по-скоро си помагат и се допълват двете неща. Опитът, който си имам от личния живот покрай нещата, които преживявам, понякога също ми помагат когато работя с хора. Всичко се прелива, не мога на 100% да направя разделение. Приемам, че личният и професионалният ми живот си контактуват помежду си в добра насока.

Моят ден...

Моят ден започва към 6.30 ч.,Буди ни кученцето за разходка, храна и всички негови нужди. Помагам и на дъщеря ми с подготовката за училище. След това лека полека се насочвам към работното място, където много ми харесва, че си правим по едно кафе и се събираме на кръгла маса и обсъждаме какво ще правим през деня, какви са ни задачите, какво ще се случи, какво се е наложило да се промени по една и друга причина, планираме деня. След това се захващам с по-административната част от работата си. Често си оставам време, понеже ми е много интересно, за пряк контакт и с нашите потребители, включително и за все повече и повече с колегите. Мисля, че това е много ключово за да върви работата, да се чувстваме добре на работното място. След като приключи работния ден се оттеглям и в домашна обстановка. Ако имам възможност, се виждам с приятели на кафе, на кино, на театър. Но в последно време съм се насочила повече към неща, които са свързани с това да съм сама със себеси, след природата. В близост до мястото, където живея има един разкошен парк и много обичам да ходя там с кучето, да си почивам и да оставям напрежението от деня.

Незабравими моменти...

Често се сещам за майка и дете, които подкрепяхме в центъра дълги години. Когато започнах да работя тук, това беше един от първите случаи, с които се запознах. Подпомагахме я със здравни консултации, социално-битова подкрепа, застъпничество пред институции, консултации в ролята ѝ на родител. И въпреки всичко това, един ден тя дойде и съвсем открито каза: „Аз повече не мога да се грижа за детето си, трябва да ми помогнете да отиде в специализирана резидентна услуга“. Към момента детето е преместено в такава институция. Тогава приех случилото се като много голям професионален провал. Но с времето и с помощта на супервизия, която беше организирана от КОНКОРДИЯ, стигнах до идеята, че това е едно възможно решение и към момента е било най-доброто за нея и семейството ѝ. По-важното беше тя да остане във връзка с детето си. Много пъти се връщам към този случай, защото той продължава да ме учи, че трябва да съм търпелива, да очаквам малки стъпки от хората от уязвими групи, за които се грижим, защото често те са с по-специфичен ресурс, на моменти ограничен и не биха могли да развият толкова бързо нещата около себе си. Много ми помага да се подсещам за това в ситуациите, в които проявя нетърпение и искам нещата да се случват по-бързо.

Моята работа...

В моята работа ми харесва контакта с хора – както с потребители, така и с колеги от фондацията и други институции. Харесва ми това, че принципът ни на работа не е от позицията на експерти, а е свързан с приближаване до хората, съпричастност към техните страдания. Така успяваме да говорим с тях, опитваме се да им помогнем. Нещо, което не ми харесва по отношение на Цертъра в Захарна фабрика, в който работя е, че в Ковид ситуацията много често ни свързваха само с материалната подкрепа. Забравяха за другите ни умения и компетенции. Въпреки, че си давам сметка, че това са им базови нужди, които те няма отъкъде другаде да набавят. Социалните слежби не могат да им помогнат, защото те няма документи за да могат да ползват социални помощи. Осъзнавам всичко това, но по някакъв начин продължавам да държа подкрепата ни да не е само от социално-битов характер.

Моето послание...

Опитвам се да се развивам и се обучавам за фамилен терапевт. Когато в едно семейство има проблеми, цялото семейство носи отговорност. Точно това ми липсва в социалната работа. Когато има някакво затруднение, приоритетно се издават документи за детето – води се на консултации, търси се помощ предимно за него. Останалите членове на семейството остават изолирани от ситуацията. Детето бива нарочено за основен носител на проблемите. Така е оформен закона и цялата социална политика, че услугите, които хората в нужда могат да ползват са „през детето и с детето“, а не като семейство. Това е нещо, което ми се иска да правим приоритетно и в нашия център, както и като цяло да се промени начинът на работа. Грижата и помощта да е винаги за цялото семейство, а не само за детето, само в икономически и здравен аспект, или издаване на документи и застъпничество. Да се включва повече консултативната и терапевтичната дейност за целите семейства в работата на дневните центрове. Това ще считам за голям успех.

17 септември 2021 г.

Facebook YouTube