Лицата на КОНКОРДИЯ: Цветослава Матвеева-Гюрова, Ръководител „Детска къща КОНКОРДИЯ“

Цветослава Гюрова се е посветила на социалната работа. И това е станало някак неусетно – по нейни думи, тя осъзнала наскоро, че е част от социалната сфера вече цели 18 години, а от около 2 години работи в КОНКОРДИЯ. „Помислих, че е грешка“, споделя тя с усмивка, но това със сигурност не ѝ тежи. С много добре развито чувство за хумор, което използва изключително умело във всяка ситуация. Колкото и напрежение да е събрала, каквито и случки да са я разтърсили през деня. Цветослава е способна да развесели всеки, независимо в какво настроение са и той и тя. Умее да се шегува дори със себе си, което показва нейната широко скроена душа и остър ум. Тя е любяща майка, но и човек, който държи на правилата и дисциплината – важни качества в работата, която изпълнява. И съчетава двете неща по един виртуозен начин, с лекота и винаги с усмивка. Умее от всеки да извлече най-доброто, да го насочи в правилната посока и да го представи по най-добрия възможен начин. Цветослава е един разкошен човек, социален експерт и прекрасна компания в работата и и навън.

Обичам да...

Много обичам да си почивам, но не ми се получава често... Преди две години открих йогата. До този момент не се бях срещала с нея, а сега заниманията ми доставят голямо удоволствие. Обичам да ходя и на планина. В детството ни много са ни водили, но тогава това имаше по-задължителен характер. Сега започвам сама да я преоткривам – старая се да се откъсвам от София, от града, от ежедневието, да търся контакт с природата. А това според мен е важно, особено в определен етап от живота.

Личен vs Професионален живот...

Старая се да не смесвам личния с професионалния си живот. Нашата работа е много емоционално изтощаваща и ако пренасям това и вкъщи, няма да може да се получи хармонията в семейството ми. И обратно – има дни, в които вкъщи нещата не вървят, поради проблеми от различно естество, и не е редно да ги пренасям в работата си, да натоварвам както екипа, така и децата, за които се грижим. Да се науча да разделям личен от професионален живот ми отне много години. И сега не мога да кажа, че го правя на 100%, често разказвам вкъщи случките от работата си, но се стремя да не пренасям емоциите си от едното на другото място. Има разбира се неща, които използвам и на двете места: Опитвам се например принципите, по които възпитавам моето дете, да прилагам и в работата си с децата в Къщата. Не правя разлика между мое и чуждо дете. И това дава резултат. От друга страна, едни по-кризисни ситуации, в каквито често изпадаме с децата в Къщата, но не бихме изпитали в семейството ми, ме учат да съм по-спокойна, да премислям нещата, да реагирам по-адекватно. В работата ми сме имали доста екстремни ситуации, в които човек лесно може да изпадне в паника и те са ме научили, че трябва да се стремя да ги овладявам, а не те да ме завладяват. Често припознавам случки от работата си, като такива, които мога да пренеса и в личен план и това ме учи да се справям по един и същ добър начин и на двете места.

Моят ден...

Как протича един мой ден зависи от много неща. Има дни, в които ставам, пия кафе, отивам на йога, след това в Къщата в Божурище, следвам си програмата с децата, след края на работното време се прибирам вкъщи, а понякога преди това са спортните ми занимания.

Всеки мой ден минава различно. Водещото е, че винаги очаквам да ми се случи нещо интересно и смислено. Дали ще е лесно или трудно, дали ще ми се случат неочаквани неща, дали ще почивам или ще работя активно, няма значение. Просто искам денят ми да е минал така, че да има какво да запомня от него, а не да си кажа: „Е, и този ден от живота ми мина“. И смея да твърдя, че успявам винаги - да съм направила нещо стойностно за себе си или за околните; да съм помогнала с нещо, на някого; да съм срещнала някой интересен човек; просто да съм говорила с някого и да сме обменили интересни идеи; да съм прочела и научила нещо ново. Така се старая да бъде всеки ден. А когато тези смислени дни се натрупат, става една смислена седмица, след това една смислена година – и това ме прави щастлива.

Обичам денят ми да е подреден и планиран, но пандемията ме научи да не съм толкова стриктна в плановете си, защото много неща не зависят от мен. Признавам си, това ми създава едно безпокойство, гледам все пак да знам кое след кое следва, но се уча и на търпение.

Вечер, когато се прибирам от работа не се чувствам изморена и не мисля с нежелание, че ще дойде утрешния работен ден. Чувствам се добре, удовлетворена от изминалия ден и с удоволствие се отдавам на почивката и семейството си. Надявам се това състояние да си остане така и да няма причина скоро да се променя.

Незабравими моменти...

Още ги трупам. За 18 години практика са ми се случвали и съм видяла много и различни неща. Това, което ме впечатли при децата тук, в „Детска къща КОНКОРДИЯ“, за разлика от други, с които съм работила, е че те имат много силна връзка с роднините и семействата си. Дори и от дълго време вече да не са живяли с тях, все пак са я запазили. Често имам чувството, че върху това не можем да повлияем по никакъв начин. Въпреки, че се опитваме да ги учим да живеят по-добре, чувството на връзка със семейството, независимо от ситуацията, в която са били, е по-силно. То си стои в главите и в душите им. Това е нещото, което ме впечатлява. Защото съм работила и с деца сираци, при които е доста по-лесно се гради и променя. Тези, с които работя сега не се привързват толкова лесно, чувстват се защитени, сами си създават прегради и не допускат лесно възрастен до себе си, за да не ги нарани – нещо, от което те страдат, живеейки извън семейството си. Това винаги ми е било трудно и съм приела като едно вечно предизвикателство да стигам до тези деца, аз и екипът ми да бъдем допуснати по-близо до тях, да ни повярват, да ни се доверят и да се случва промяната и развитието им. Това обикновено е един доста бавен процес, но радостното е, че все пак се случва, успяваме. А за това е необходимо да сме стабилни, спокойни, без сътресения – тогава децата се отпускат с нас.

Иначе те са си деца, като всички останали – пълни с емоции, енергия и желание за игри. Всеки ден очакваме различни изненади, които са както много приятни, така и неприятни понякога. Но когато са доволни от случилото се през деня и го изразят искрено, по детски, се чувствам удовлетворена, че сме доставили радост, постигнали сме някакъв напредък. За този кратък период, в който ръководя „Детска къща КОНКОРДИЯ“ не знам до колко деца реално сме стигнали – те споделят, доверяват се, но доколко са готови напълно на промяна, не мога да кажа. Все още работата ни е в процес, а и всяко дете е различно.

Моята работа...

Мисля, че съм в ролята на балансьор в екипа на КЪЩАТА, а и като цяло. Всеки тук е различен от другия, всеки има своите качества. Според мен ценното е, че успявам да взема най-доброто от всеки и да сглобя пъзела. Това не се случва често в екипите на различните организации – хората не се оценяват, мениджърите не се стремят да извлечат силните им страни, те не се лансират. Аз се старая от всеки да извадя най-доброто, което той да приложи в точния момент.
Спрямо децата действам по същия начин. Често ние, възрастните се отнасяме с предубеждение към тях – този е лош, другият е глупав, слагаме етикети. Аз до последно се опитвам да не слагам такива, а ако вече има - да ги променя. Обикновено любимците не са непослушните деца, но пък при мен май е точно обратното. Имам склонност дори и много трудни деца да са ми любимци. Разбира се, преди да прекрачат сериозно границите, давам шанс, пробвам до последно. Вярвам, че децата могат да се променят, защото сега са малки, сега се развиват. Те просто имат нужда да са на точното място, с точните хора и с необходимата им подкрепа.

Моето послание...

Истината е, че щом сме тук, аз и колегите ми, вършим си работата и не сме се отказали – нещата вървят добре. Нашата работа е тежка и може много бързо да те откаже. Затова призивът ми към колегите е: Да сме силни, търпеливи и спокойни.

За да променим отношението на хората към децата от уязвими групи, първо е необходимо ние самите да се променим. Необходимо е обаче да възпитаме и децата си да бъдат толерантни. И вкъщи и в училище децата от уязвими групи да не бъдат сочени като „различните“, както от нашите деца, така и от учителите - независимо дали са деца с увреждания, деца от ромски произход или с други особености. Оттам ще дойде промяната, това е необходимата предпоставка за спокойното и успешно съществуване на всички деца, само така обществото ни ще се развива. След толкова поколения, израснали с различно и често подигравателно отношение към уязвимите деца, промяната не може да стане бързо и лесно. Но все пак имам вяра, че дори и по-бавно, тя ще се получи.

4 август 2021 г.

Facebook YouTube