НЯМА ДА ОСТАВЯ ДЕЦАТА СИ НИКОГА
Мария е майка на 5 деца, всичките момчета. Мъжка майка, както казваме тук. Едно от тях тя е изгубила в инцидент, за съжаление не е могла да го спаси. А последното момче е на път – тя е бременна в 7ми месец. Въпреки несгодите в живота си до сега и моментите на слабост, в които е искала да махне детето, което очаква, тя твърдо изрича пред мен: Няма да оставя децата си за нищо на света. Репликата, която винаги ме респектира, защото съм майка и опитвайки се да се поставя в нейното положение на нищета и толкова трудно ежедневие – потръпвам и изпитвам голямо уважение.
„С Мария започнахме да работим като с всички останали. Запознахме се с нея още на първите обходи в махалата миналата година, в които се представяхме кои сме и и каква подкрепа предлагаме. Тя беше втората поред, която си подаде документите при нас.“ Така започна разказа си пред мен Людмил Павлов, Ръководител на Семеен център „КОНКОРДИЯ“ извън столицата преди да отидем при Мария и нейното семейство. „Мария е родила първото си дете Марин много рано, някъде на 15 години, като родителските права са на майка ѝ (бабата на детето), защото е била много малка...иначе той е с нейните имена. Следващото ѝ дете е Борис, което на 2 години и половина се е заляло с мазнината от фритюрник и починало, въпреки че лекарите са направили всичко възможно да го спасят. Раждат се и Влади и Петко. Сега е бременна пак с момче и това ще е 5-тото ѝ дете - мъжка майка“ описва Людмил. Не скрива от мен, че Мария и семейството ѝ живеят в изключителна бедност. „Тя даже не нарича къщата си къща, а колиба или барака...“. Това е 2-рия ѝ мъж, децата са от предишния, за когото Мария не иска да говори. „Сега е бременна от него. С колегите ми сме на едно мнение – Мария е изключително отговорна като майка. Инцидентът с починалото ѝ дете не е по нейна вина, никой родител не е застрахован срещу подобни случки“ казва уверено Людмил, от което разбирам, че колегите ми са видели потенциал в нея и за радост – виждат шанс за развитието на семейството ѝ по-нататък.
В тази част на махала „Слънчево“ в селото не бях ходила още. Посрещна ме стандартната гледка – мръсотия, клоняща с мизерия, къде малко по-добре изглеждащи къщи, къде – подобия на такива. Мария е на 30 години и вече има доста преживяно, за което може да разказва. Тя е средна на ръст, красива жена с дълга черна коса, особено, когато се усмихва, а очевидно за мен – обича да го прави. Мария придобиваше сурово изражение на няколко пъти, което за мен показваше едновременно нейната тъга и сериозното ѝ отношение към живота. За нея се редуват щастливи и повече нещастни моменти. Въпреки цялата си история, която за момента се поддържа някак за да може всичко наоколо да не се сгромоляса, Мария се смее. Тя е трайно безработна, не може нито да чете, нито да пише, както споделят колегите. Включена е в специална група за ограмотяване на родители в Семейния ни център. „Това е едно наше експериментално начинание, в чийто потенциал вярваме и ще разиваме. Надяваме се, че ще помогнем така и на Мария“, споделя Людмил. Колегите мислели да предожат на Мария работа по проект, който изпълняваме, но тя забременяла и това за известно време няма да е възможно за нея.
Семейството живее в изключително примитивни условия. 5 човека споделят една стая, без прозорци, в която не влизаше никаква светлина. Печката бумтеше и голямата топлина в съчетание с миризмата на дърва създаваха за мен истински уют. Това ме накара да спра да забелязвам мизерията, да забравя за студа навън и да почувствам историята на семейството. Въпреки, че този ден времето беше малко по-меко от предишните дни с –12 –16 градуса, все пак беше зима, с много сняг и студ, който в съчетание с вятъра почти режеше лицето. В едната стена на къщата имаше дупка, добре замаскирана с някакви картони и един стол, сложен точно пред нея. „През нощта оттук влиза един плъх... чувам го как рови и гризе - как няма да го прави, отвън е пълно с боклуци... Какво да направя?“ сподели спонтанно Мария. Аз се ужасих от факта - плъховете са животните, които не мога да понасям и от които откровено ме е страх. Баня нямаше и не разбирам къде се къпят и изобщо правят ли го – добре, че посещават нашия център си казах успокоително аз. В стаята беше подредено и чисто за възможностите, които предлагаше това подобие на къща. Мария искрено ненавиждаше свърталището, което обитаваха. „Не мога да издържам, гледам често да съм навън, да виждам светлина. Тук ще полудея“, сподели с мен тя.
Пари за прехрана, сметки и лечение в момента за семейството идват само от социални помощи и от помощите в натура, с които КОНКОРДИЯ ги подкрепя. Получават от нас хранителни продукти, лекарства, от време на време дърва за огрев и за всичко са много благодарни. „Добре, че е КОНКОРДИЯ, че особено в тези зимни месеци не знам как щяхме да оцелеем. Кирил работи, където намери в строителството, но сега, през зимата всичко е замряло“, сподели Мария. Когато се налага, родителите им помагат да преживяват. „Пак ще имам работа като се постопли, не се притеснявам“, допълни бодро и значително спокойно Кирил и някак успя да успокои и мен, докато вече си представях допълнителните лишения, които те трябва да преживяват още незнайно колко дълго време. „Ще избия прозорец в стената, а това пространство отвън ще направя на втора стая“, споделя плановете си Кирил, което ме успокои още повече, че все пак семейството не се е отказало да опитва, да мечтае и да вярва в по-доброто бъдеще. Извън стаята, която им служеше едновременно за кухня, спалня, хол и детска цареше пълен безпорядък и мръсотия – нахвърляни боклуци, дрехи и всякакви други „съкровища“.
По-голямата част от разговора ни се въртеше около децата. Опитах се да поговоря с децата, но те само ме гледаха и се усмихваха – вероятно се притесняваха от мен, защото ме виждаха за първи път. По-малкият Петко затича бързо към леля си, гушна се в нея и след това излязоха от стаята и повече не ги видях. По-големият Влади, на 7 години стоя почти през цялото време с нас в стаята и мисля, че не ме изпускаше от поглед - понякога усмихнато, но когато го снимах ставаше много сериозен или се скриваше в рамото на татко си. В един момент просто стана и тръгна нанякъде. Реших да изляза след него, видях че обува тънки маратонки като за през лятото... Попитах го къде отива и няма ли да му е студено, но той не отговори, просто затича. След малко си дойде – взел си нужната светлина и свежест отвън, и пак се усмихваше. Беше за кратко, вероятно защото му беше станало студено, а майка му нямаше с какво да му купи зимни обувки.
„...Когато Борис се заля с мазнината, изпаднах в шок, но веднага отидохме в Пирогов. През цялото време бях плътно до него, там направиха всичко възможно да го спасят, но с 50% изгаряния това не беше възможно....“ разказа бързо и много тъжно Мария. На стената в къщата ѝ видях Борис – русо, красиво момченце, не заслужило нелепата си смърт по никакъв начин. Попитах кое от децата ѝ е то, преди да разбера, че „...Борис вече не е жив...“ както ми отговори Мария, сменила рязко настроението си, което до момента беше приповдигнато. Вероятно заради срещата ни, затова че някой идва в тяхната тъмна къща без прозорци да ги види....и да поговори с нея, с децата ѝ, с мъжа ѝ. Майката беше тъжна, но мислеше и как да се грижи добре сега за другите си деца.
Най-големият син на Мария – Марин, на 11 години живее отсреща с баба си. Мария пожела да ни покаже стаята, която обитават - изглеждаше спретната, дори имаше рисунки по стените... Бабата се беше погрижила да създаде що годе някакъв уют за нея и внука си. Уют, който граничеше с умрели кучета навън, нахвърляни парцали и всевъзможни боклуци. А вътре – печка и творчество, достатъчни за що годе спокойното им съществуване. Но това поне временно беше добре – няма как и Марин да живее в малката стаичка с цялото си семейство.
За бебето, което очакват, и двамата родители са видимо притеснени, защото не наддава много. Мария от доста време не е ходила на лекар – „...Как да го направя, нямам 20 лв. всеки път да давам за преглед. С тях ще купя храна за децата...“ някак оправдателно каза Мария без да го адресира към никого от нас. Трябва и за бъдещото дете обаче да се грижиш още отсега, казах ѝ аз. Валя, социалният ни работник в центъра ме подкрепи, като ѝ каза следващия път да потърси нея за съдействие и да отидат заедно на преглед. Мария някак се успокои като усети подкрепата. Тя искаше всичко с бебето да е наред, но нищетата я поставяше пред избора дали да нахрани децата си или да се погрижи бъдещото ѝ дете да се роди здраво.
„Марин и Влади ходят на училище, но когато успеят да хванат автобуса...“, споделя баща им Кирил. Заради закрПеткоето на училището в селото децата всяка сутрин се карат до училището в съседното село. „Студено е, децата понякога се връщат вкъщи...“, довършва недоволството си Кирил. Но пък Влади с удоволствие и дори вече сам отива при Калинка, нашата педагожка в центъра, която с изключителния си професионализъм, умение за работа с деца, точния си подход и с голямата си практика успява да привлече интереса на всички. И те вече идват сами с голямо желание - един огромен успех, на който всички се радваме.
За по-малко от една година екипът на Семеен център „КОНКОРДИЯ“ очевидно вече е изградил добра доверителна връзка с хората в нужда, които подкрепя. През времето, в което не говореше с мен, Мария си говореше тихичко с Валя. Без да знам до момента нищо, само от наблюденията си разбрах, че помежду им има голямо доверие. Тя споделяше неща, които се притесняваше другите да чуят, но какви ли са те.... Разбрах след това, че Мария помолила Валя да не показва на мъжа ѝ пакета с храна, който ѝ носехме, защото щял да ѝ направи проблем. Искрено се учудих защо?... Той все ѝ се карал, постоянно имали разпри и тя явно е намерила начин как да се оправя с всичко това в името на децата си. Осмелих се да да попитам навън Мария доволна ли е от мъжа си, от грижите му, от поведението му. Без изобщо да се замисля, тя отговори директно, че може и да се карат често, но много доволна от него – гледал и се грижел за децата ѝ от предишния ѝ мъж, ходил за дърва за да им пали печката и да им е топло, работел, когато има работа – не ги оставял.
Когато излязохме от къщата на Мария и Кирил, в махала Слънчево припичаше. Слънцето явно и през зимата стои там като доказателство, че името на махалата отговаря на действителността. И добре, че беше там за да създава тази красота, която на мен лично ми се щеше да виждам. Беше станало много приятно слънчево, малко поотпуснало мразовитото усещане навън. Кучетата обаче продължаваха да си лаят настървено и ние не посмяхме да се поразходим надолу по улицата към нашия център, въпреки че много ни се искаше.... Да се порадваме и от името на Мария на светлината, слънцето и значително по-ведрото положение навън.
Мария ни изпрати отново с усмивка и обещание, че ще дойдат всички да се изкъпят, да пият по един чай и да поприказват с колегите в центъра. Пожелах ѝ всичко да е наред с бебето, което очаква. Казах им, че е много хубаво, че ще имат общо дете с Кирил, при което той също се усмихна. Почувстах отново енергията и готовността да се гирижи за него така, както се грижи и за децата на жена си от първия ѝ мъж. И това ме накара също да се усмихна.
В слъчевата махала живеят хора в крайна бедност. За някои от тях надеждата за развитие е по-голяма, за други – по-малка. Стремим се да помагаме на всички и сме щастливи да виждаме малките стъпки, с които те напредват по пътя за справянето със своите затруднения.
Подкрепете хората в нужда и вие, за да има красота там, където иначе я осигурява само слънцето – онова, което никой не може да им отнеме.